България
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на България.
| Република България | |||||
|
|||||
| Национален девиз: Съединението прави силата | |||||
 |
|||||
| Официален език | Български | ||||
| Столица | София |
||||
| Най-голям град | София | ||||
| Президент | Георги Първанов | ||||
| Министър-председател | Сергей Станишев | ||||
| Площ - oбщо |
на 104-то място 110 910 км2 |
||||
| Население - oбщо (2008) - гъстота |
на 94-то място 7 640 23868,9 д/км2 |
||||
| БВП - общо (2007) - на човек |
на 64-то място 57 млрд. лв 7329.84 лв |
||||
| ИЧР |  0,824 (висок) (на 53-то място) |
||||
| Валута | Лев (BGN) |
||||
| Часова зона - Лятно часово време |
EET (UTC+2) - EEST (UTC+3) |
||||
| Независимост -призната |
от Османската империя 22 септември, 1908 |
||||
| Национален химн | Мила Родино | ||||
| Интернет домейн | .bg2 |
||||
| Телефонен код | +359 |
||||
| 1: Приблизителна оценка 2: След влизането в Европейският съюз, съвместно с него ползва и .eu |
|||||
![صورة:P culture.png [ar]](/ar/wiki/صورة:P_culture.png.html){kind=link}
Република България е държава в Югоизточна Европа. Разположена е в източната част на Балканския полуостров и заема 22% от неговата територия. Площта ѝ е 110 910 км², а населението - около 7 640 000 души (2007). Столица на държавата е град София.
България граничи с Черно море на изток, с Гърция и Турция на юг, с Република Македония и Сърбия на запад и с Румъния на север. Общата дължина на държавната граница е 2245 км, от тях 1181 км са сухоземни, 686 км — речни (главно по река Дунав) и 378 км — морски.
Българската държава в Югоизточна Европа води началото си от 7 век, когато е създадена Първата българска държава (632/681–1018). Тя играе важна роля в разпространението на християнството, литературата и културата сред народите на Източна Европа. Няколко века по-късно, с упадъка на Втората българска държава (1185–1396/1422), страната е присъединена към Османската империя и остава част от нея в продължение на пет века. Руско-турската война от 1877-1878 година довежда до създаването на Третата българска държава. След Втората световна война страната става част от Източния блок и в нея е установен комунистически режим. През 1990 година в България е възстановена парламентарната демокрация и днес страната е член на Европейския съюз и на НАТО.
България има своя база на остров Ливингстън в Антарктика и като Консултативен член на Антарктическия договор участва в управлението на териториите разположени южно от 60° ю.ш.
Съдържание |
[редактиране] География
Обикновено територията на България се разделя на пет физикогеографски зони: Дунавска равнина, Старопланинска зона, Краищенско-Тунджанска зона, Осоговско-Родопска зона и Черноморска зона.
[редактиране] Дунавска равнина
Дунавската равнина включва голяма част от Северна България - частта от Долнодунавската низина южно от река Дунав. Релефът е низинен като постепенно преминава от запад на изток в хълмисто-платовиден. Средната надморска височина е 178 m. Повечето речни долини имат полегати леви и стръмни десни склонове, а крайните западни реки (Видбол, Тополовец и Чичилска) и реките в Добруджа са с каньоновидни долини.
Климатът е умереноконтентален, с горещо лято и студена зима. Средната годишна сума на валежите е от 500 до 600 mm. Реките са къси, с най-голям отток през юни и най-малък през февруари. По-големите реки, освен граничната Дунав, са Лом, Огоста, Искър, Осъм, Вит, Янтра.
[редактиране] Старопланинска зона
Старопланинската зона разделя Северна и Южна България. Тя включва няколко добре разграничени области от север на юг: Предбалкан, Стара планина, Задбалкански полета и Средногорие.
Стара планина е планинска верига с дължина около 550 km и височина до 2376 m (връх Ботев). Предбалканът включва северните предпланини на Стара планина, а Средногорието - поредица от ниски планини, редуващи се от запад на изток: Завалска планина, Вискяр, Люлин, Витоша, Плана, Лозенска планина, Средна гора, Бакаджиците, Хисарски възвишения. Между Стара планина и Средногорието се намират няколко котловини, също подредени в редица от запад на изток: Бурелска, Софийска, Саранска, Камарска, Златишко-Пирдопска, Карловска, Казанлъшка, Сливенска, Карнобатска, Айтоска.
Климатът е със силно планинско влияние, умереноконтинентален на север, умерен преходноконтинентален на юг. От Старопланинската зона извират повечето реки от Дунавската равнина, както и част от реките в Южна България, по-големите от които са Тунджа, Тополница, Стряма.
[редактиране] Краищенско-Тунджанска зона
В западната част на тази зона се намира Краище - поредица от ниски планини (Руй, Верила, Земенска планина, Конявска планина, Милевска планина, Голо бърдо и други) и котловини (Трънска, Брезнишка, Радомирска, Пернишка, Кюстендилска, Самоковска и други). На изток от тях е Горнотракийската низина, включваща Пазарджишко-Пловдивското и Старозагорското поле. Източно от нея е басейнът на река Тунджа, който има хълмисто-равнинен релеф.
Климатът е умерен преходноконтинентален, с планинско влияние на запад и със слабо средиземноморско влияние в равнините, най-отчетливо в югоизточната част. През Краището преминава река Струма, а равнинните области се отводняват от реките Марица и Тунджа и техните притоци.
[редактиране] Осоговско-Родопска зона
По-голямата част от Осоговско-Родопската зона е заета от сравнително високи планини - Родопите, Рила и Пирин. Тук се намира и най-високият връх на територията на България и на целия Балкански полуостров - Мусала (2925 m) в Рила планина. По западната граница са разположени и няколко по-ниски планински вериги - Осоговска планина, Беласица. Между планините са разположени няколко речни долини, най-големи от които са тези на Струма и Места.
Климатът е умерен преходноконтинентален, със силно планинско влияние. В отворените на юг долини на Струма и Места е чувствително средиземноморското влияние.
[редактиране] Черноморие
Българското Черноморие включва низините в източната част на страната, в непосредствена близост до Черно море. Те са по-широки в района на Варна и Бургас и се стесняват на юг и в средната част, където Странджа и Стара планина се доближават до морския бряг. Климатът по Черноморието е повлиян от близостта на морето. Реките, протичащи през тази физикогеографска зона са сравнително къси и се вливат в Черно море. По-важните са Камчия, Велека, Ропотамо. Там са разположени и най-големите естествени езера в страната - Бургаско, Варненско, Белославско.
[редактиране] История
[редактиране] Велика България
Велика България (Η παλαια μεγαλη Βουλγαρια), е основана от Хан Кубрат на територията, простираща се между Кавказ, Волга и Карпатите, като военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена след разпадането на съществуващата дотогава аваро-българска федерация през 632 г. Въпреки многобройните атаки на хазарите, кан Аспарух успява да ги победи в началото на 670 г. По-късно през 680 г. той завлядява Мизия и Добруджа и полага началото на Първата българска държава.
[редактиране] Първа българска държава
В хода на войната с хазарите хан Аспарух, третият син на Кубрат, се оттегля на запад към Дунава и се заселва в областта Онгъл.
През лятото на 680 г. византийският император Константин IV Погонат предприема поход срещу прабългарите. Поражението на византийците и заселването на прабългарите на Балканския полуостров става през 680 г., а войната в Тракия завършва със сключването на мирен договор през лятото на 681 г. Това дава основание на някои историци да смятат 681 г. за начало на Първата българска държава.
Аспарух определя Плиска за столица. Първото териториално разширение на новата държава - областта Загоре става по време на управлението на синът на кан Аспарух - кан Тервел през 705 г. в знак на признателност на Юстиниан II Ринотмет за оказаното съдействие при разбиването на арабите край Константинопол. С помощта на българския хан, той след преврат, се възкачва на престола във Византия. По времето на хан Крум (803-811) и през първата половина на 9 век франките от северозапад и кан Крум от изток ликвидират Аварския хаганат. България се превръща в една от трите най-силни държави на континента и се разширява до Средния Дунав или до р. Тиса, а на изток до р. Днепър (днешна Украйна). През периода 632-1018 г. в България се развива велика култура, въвежда се азбука, създава се и първият университет, основан от св. Климент Охридски в Охрид. Важен елемент от формирането на новата българска народност е общият език, който се развил на основата на славянския.[1] Цар Борис I покръства българите през 864 г. При цар Симеон I (893-927), който създава Българската патриаршия, България се превръща в една от най-могъщите държави в Европа, разпростирайки се почти на целия Балкански полуостров, а на север до р. Тиса. Столицата е преместена от Плиска в Преслав. При цар Петър I и цар Борис II България упада заради вътрешни размирици. През 971 г. Византия завзема Източна България, а столицата се мести последователно в Средец, Скопие, Преспа, Битоля и Охрид. След дълга борба между българските и ромейските владетели през 1018 г. държавата е завладяна от византийците след погрома над войските на Самуил през 1014 и гибелта на Иван-Владислав през 1018 г.
[редактиране] Византийско владичество
Първите опити за освобождаване на България от византийско господство са дело на Петър II Делян (1040-1041). Следващият опит е на Петър III.
[редактиране] Втора българска държава
Втората българска държава (1186-1393), създадена от братята Асен и Петър след периода на византийското владичество (1018-1186) е със столица Търново. През 12 век се укрепва държавата с военните успехи на цар Калоян над кръстоносците и пленяването на императора на Латинската империя Балдуин. 1218-41 започва териториално разширение, стопанско и културно развитие при Иван Асен II, както и възобновяване на българската патриаршия. 1241-80 нашествия на татарите, упадък при цар Константин Тих Асен, въстание на Ивайло. 1299 - на престола се възкачва татаринът Чака. 14 век - след период на укрепване при цар Теодор Светослав се засилват стремежите на болярите за откъсване от централната власт: отделяне на Добруджанското деспотство. 1371 Разделяне на България между наследниците на Иван Александър - Търновско царство на Иван Шишман и Видинско царство на Иван Срацимир. България пада под османска власт през 1396 г. след поражението на кръстоносците при Никопол. Владислав III Варненчик през 1444 г. опитва неуспешно да освободи Балканите от турците, като достига до Варна, където е разбит от султан Мурад II.
[редактиране] Османско владичество
15 век Константин II Асен, въстание на Фружин, походи на Владислав III Варненчик и Янош Хуняди. 16-17 в. Народни въстания срещу поробителите - Търновско, Чипровско и Карпошово въстание. 18 век начало на българското Възраждане - Паисий Хилендарски, Софроний Врачански. Въстания в Западна България по време на войните на Османската империя с Русия и Австрия (1768-74) и Руско-турската война от 1768-74. 19 век развитие на просветната култура. По време на Кримската война са създадени Тайното общество и Добродетелната дружина. 3 април 1860 - Иларион Макариополски обявява отделянето на българската царква от вселенската патриаршия. 27 февруари 1870 ферман за учередяването на българска екзархия. 1872 Антим I е избран за екзарх. 1860-78 организирано национално освободително движение - Г. С. Раковски основова Таен централен български комитет; Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски учередяват Български революционен централен комитет. Избухват Старозагорското (1875) и Априлското (1876) въстания организирано и водено от Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Захари Стоянов, Обретенови и др. 12 април 1877-19 януари 1878 Руско-турска освободителна война. 3 март 1878 - със Санстефанския мирен договор е възстановена българската държава.
[редактиране] Трета българска държава
[редактиране] Княжество България
1 юли 1878 е подписан Берлинския договор който разпокъсва България на 5 части : „самостоятелно и трибутарно“ Княжество България, (включващо земите между р. Дунав и Стара планина и Софийския санджак) със столица София и „под суверенитета на Н. В. Султана“, Източна Румелия (Горнотракийската низина) автономна в административно отношение област в Османската империя със столица Пловдив; Македония и Южна Тракия остават за Османската Империя, а Северна Добруджа е дадена на Румъния, а Поморавието — на Сърбия. Избухва Кресненско-Разложкото въстание. 1879 Алеко Богориди е назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия. Учредително събрание и приемане на Търновската Конституция. Избран е Александър I Батенберг за български княз. 6 септември 1885 г. е обявено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Сръбско-българска война. 1887 е избран Фердинанд Сакскобургготски за княз. Управление на Стефан Стамболов. 1893 създаване на Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация (ВМОРО) от Гоце Делчев. 1903 избухва Илинденско-Преображенското въстание.
[редактиране] Царство България
22 септември 1908 е обявена независимостта на България. През 1912 и 1913 г. играе важна роля в Балканските войни, завършили с първата национална катастрофа. 1915-1918 Първа световна война. Участие на България към Централните сили. Втора национална катастрофа. Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III. 1923 свалено е правителството на Александър Стамболийски, диктатура на правителството на А. Цанков, Септемврийско въстание. 1926-31 управление на А. Ляпчев. 19 май 1934 военен преврат организиран от „Звено“ и Военния Съюз министър-председател Кимон Георгиев. 1940 по Крайовската спогодба Южна Добруджа е възвърната на България. 1941-43 Втората световна война България е на страната на Тристранния пакт. Евреите от територията на царството (ок. 50000 души) са спасени от депортиране в концлагерите в Полша, но 11363 евреи от новоприсъединените земи са изпратени и убити в Треблинка. Формиран е националния комитет на Отечествения Фронт. 28 август 1943 умира цар Борис III; управление на Симеон II с регенти княз Кирил, Богдан Филов и ген. Н. Михов; Въздушни бомбардировки над София. 1944 правителство на Иван Багрянов (1 юни-1 септември), Константин Муравиев (2-8 септември); 5 септември СССР обявява война на България; Правителство на Отечествения фронт, министър-председател Кимон Георгиев. 1944-45 участие на България в заключителния етап от Втората световна война.
[редактиране] Народна република България
След Втората световна война България попада в съветската сфера на влияние и през 1946 г. става народна република. Начело на БКП и на държавата застават: Георги Димитров (1946-49), Васил Коларов (1949-50), Вълко Червенков (1950-56), Антон Югов (1956-62) (като министър-председател), Тодор Живков (1956-89) (като генерален секретар на БКП, министър-председател и (след 1971 г.) като Председател на Държавния съвет (държавен глава). През 1971 е приета нова Конституция на Народна република България.
[редактиране] Република България
През 1989 г. с приемането на оставката на Тодор Живков и избирането на Петър Младенов за генерален секретар на БКП и Председател на Държавния съвет, се поставя началото на прехода на България от социализъм към пазарна икономика.
България е член на ООН от 14 декември 1955, НАТО от 2 април 2004 година и член на ЕС от 1 януари 2007.
[редактиране] Население
По времето на социализма в Народна република България, населението нараства близо до 9 милиона души. Девет-милионният българин се очаквало да се роди към 90-те години, но това не се случва след свалянето на Тодор Живков от власт. След 1989 ръста на населението започва да намалява и по оценки на Националния статистически институт населението на България през 2007 година е 7 640 238 души.[2]
Според преброяването от 2001 година, 83,9% от населението на страната са българи, като двата най-големи други етноса турците (9,4%) и на циганите (4,7%). Останалите 2% включват арменци, руснаци, румънци, украинци, гърци, каракачани, евреи и други. 84,5% от населението говори български език, който е и