Български език

дописмен (праславянски) (до 9 век) – обхваща периода между славянското нашествие на Балканите (5-7 век) и мисията на солунските братя св.св. Кирил и Методий в Моравия през 60те години на 9 век.
старобългарски (9–11 век) – обхваща периода между приемането на славянския за официален език на България и края на Първото българско царство през 1018 година. Според някои лингвисти началото на старобългарския език е поставено малко по-рано със създаването на първата славянска азбука (глаголицата) през 862 г. от Константин-Кирил Философ (св. Кирил). През този период са написани най-старите глаголически и кирилски старобългарски писмени паметници. България става средище на славянската култура и писменост.
среднобългарски (12–14 век) – приблизително обхваща периода от възстановяването на българската държава до падането под османска власт. Езикът на Второто българско царство е основа за създаването на руска, сръбска и влахо-молдовска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език. Руският фонетичен вариант на среднобългарския език от епохата на Втората българска държава, пренесен в Киевска Рус от митрополит Киприан, и до днес е език на православните църковни богослужения в много славянски държави и е общ църковен език.
новобългарски (от 15 век). След Освобождението народните представители решават, че официалният български език ще бъде по североизточните наречия, както е и до днес, според изказа на източната говорна група, най-вероятно защото населението на най-големите тогава градове в страната – Русе, Велико Търново, Шумен, Габрово, Стара Загора и Пловдив, са били в единна позиция по отношение на ятовата граница. Така особено ясно се отделят като диалекти шопският – Софийско, Пернишко, Кюстендилско, Самоковско и в Северозападна България, а така също и македонският диалект^{[източник?]} (който днес в Република Македония се опитват да легитимират като отделен език от българския^{[източник?]}) в Разложко, Петричко, Струмишко, Благоевградско и др.

През 886 г. България приема глаголическата азбука, създадена от византийските мисионери св.св. Кирил и Методий през 50-те години на 9 век. Глаголицата постепенно е заменена с кирилица - азбука, създадена в Преславската книжовна школа в началото на 10 век. Повечето букви в кирилицата са заети от гръцката азбука; за онези звукове, които нямали гръцки еквивалент, се използвали опростени варианти на глаголически букви.

Днес българският език се изписва на кирилица и само в специални случаи на латиница. Правилникът за прилагане на Закона за движението по пътищата позволява латиницата по пътните знаци ^[1] и затова почти всички те се изписват на двете азбуки. Същото се отнася и за табелите с имената на улиците.

Съвременната българска кирилица има 30 букви:

А а	Б б	В в	Г г	Д д	Е е	Ж ж	З з	И и	Й й
К к	Л л	М м	Н н	О о	П п	Р р	С с	Т т	У у
Ф ф	Х х	Ц ц	Ч ч	Ш ш	Щ щ	Ъ ъ	Ь ь	Ю ю	Я я

Латиницата има 26 букви. За повече информация относно латиницата вижте Транслитерация на българските букви с латински.

Азбуката, използвана в банатската норма на българския език, е латиницата, основана на хърватската редакция. В Република Македония се използва кирилица, близка до сръбската азбука.

[редактиране] Особености

В хода на историческото развитие на българския език и контактите му със съседните неславянски езици на Балканския полуостров настъпват значителни промени в сравнение с останалите славянски езици. Те обхващат промени в морфологията и синтаксиса, характеризиращи се с почти пълно отпадане на падежните форми, възникване и употреба на определителен член, запазване на славянските прости глаголни времена (минало свършено време и минало несвършено време) и развитие на нови, възникване на дублирано пряко и непряко допълнение, изчезване на инфинитива и развитие на четвърто (преизказно) наклонение (несвидетелски форми) при глаголите и др. Тези промени разграничават като цяло развитието на морфологията и синтаксиса в българския език от посоката на развитие на останалите славянски езици.

Макар че неговите граници мъчно могат да се определят, руското влияние върху българския език през епохата на Възраждането и при създаването на Третата българска държава е било много силно. Част от възприетата по това време лексика от руски език е от старобългарски произход и бива „върната“ в новоизграждащия се български книжовен език като църковнославянска и старобългарска. Паралелно с нея обаче навлизат и голям брой думи от чисто руски произход (предимно в обществено-политическата област), спомогнали за изграждането на съвременния български книжовен език.

В съвременния български език има падежни остатъци (главно в местоименните форми и звателен (vocatif) при личните имена), но те не са продуктивни.

[редактиране] Вижте също

[редактиране] Уикикниги

[редактиране] Наредби в Уикиизточник

[редактиране] Външни препратки

[редактиране] Източници

↑ „Правилник за прилагане на Закона за движение по пътищата“, kat.mvr.bg

Славянски езици
Източнославянски	Староруски† \| Древноновгородски† \| Руски \| Старобелоруски† \| Белоруски \| Украински \| Русински \| Западнорусински език
Западнославянски	Чешки \| Кашубски \| Кнаански† \| Долнолужишки \| Полабски† \| Полски \| Силезийски \| Поморянски† \| Словашки \| Словински† \| Горнолужишки
Южнославянски	Български (Банатски български \| Македонски) \| Старобългарски† \| Сърбохърватски (Бошняшки \| Хърватски \| Молишки хърватски \| Сръбски \| Черногорски) \| Словенски \| Славяносръбски език†
Други	Праславянски† \| Църковнославянски \| Русенорски† \| Словио
	† Отмрели езици